Семейство на месец Септември 2015

09.2015


Семейство на месеца
С голяма усмивка при семейство Самареви

fom-september-15


Красива рокля, голяма усмивка, няколко малки стъпчици и малката Никол вече е до мен. Разказва ми за Майсторския клас на Модо, който посещава и за всички произведения, които е научила да свири на арфа. Към нея се присъeдиняват татко й Петър и майка й Мария, а гордостта им от малката музикантка се усеща веднага.

МОДО: Във вашето детство имаше ли класическа музика?
Мария: Не съм свързана с музикалните среди, но Никол ме насочи към тях и сега се образоваме заедно. Като бях малка, се слушаше диско. Рок музика не съм слушала много, най-вече поп музика. Спомням си, че се опитвах да слушам класическа музика по радиото, но не успяваше да ме завладее. Винаги съм си пускала радио като фон на всичко, което правя. Но не съм музикална. Като бях малка съм свирила на акордеон три години.
Петър: Свирил съм на музикален инструмент, като съм бил малък. Леко е било по принуда – дядо ми е държал да стана цигулар. Ходил съм на всичко – уроци, солфеж. Даже са ми казвали, че съм много добър, но така и не ми стана на сърце.
МОДО: Колко малък си бил?
Петър: Ами на годините на Никол. Пет-седемгодишен.
МОДО: А дядо ти музикант ли е бил?
Петър: Не, просто беше решил, че трябва да стана цигулар. Ходех на частни уроци, те си бяха скъпи по онова време. Отделно на школи и какво ли още не. Но като всяко дете повече ме влечеше топката и футболът и така, в първи клас, след като бях записан на поне петнайсет още неща, родителите ми решиха, че ми идва в повече и изключихме музиката.
МОДО: А откъде е дошло желанието на дядо ти да те прави музикант?
Петър: Нямам никаква представа.
Мария: Нали в родата имате музиканти?
Петър: Да, така е, но в този случай беше друго – той искаше аз и братовчедка ми да станем музиканти. Тя свири на пиано, сега е музикантка в Белгия, продължи всичко – завърши и Музикалното училище и Консерваторията. Мечтата му беше тя да е на пианото, а аз да съм на цигулката. Спонсорираше ни и ни насърчаваше. При нея се получи, при мен – не.
Мария: Родителите винаги имат амбиции за децата си.
МОДО: А как открихте интереса към музиката у Никол?
Мария: Ами още от мъничка хората ми казваха, че е много ритмична и музикална. И всъщност една моя приятелка, на която синът й е музикант, ни изпрати покана за Концерт на възглавници и ние започнахме да идваме. Първият ни беше Коледният концерт на възглавници „Карнавал на животните“, във Военния клуб. На нея много й хареса, и така няколко пъти идвахме. Оттам се запознахме с Модо. Първо дойдохме на Music Circle, когато го имахте и лятото я записах на Музикалното училище. За една седмица беше само, но постепенно установихме, че не трябва да е само за една и така.
Петър: Вкъщи пее, танцува, слуша музика, имаме микрофони, разни слушалки. Кака й е голяма меломанка и общо взето и тя много й влияе. Като беше на нейните години, и тя свиреше на пиано, по собствено желание. Но на нея, както при мен, й премина ентусиазмът. Сега от време на време показва на Никол, че и тя е свирила. Получава им се леко състезание, но Никол е по-амбициозната.
МОДО: Никол, на теб кой ти е любимият музикален инструмент?
Никол: Арфа.
МОДО: Защо арфата?
Никол: Защото има много красив звук.
Мария: Аз може ли да й допълня отговора? Миналата година в лятното училище имаше правото да избере два инструмента и тя си избра арфа и флейта, а после от септември почна да ходи и на пиано. Като се записахме за Неделното училище, трябваше да си избере отново два инструмента и този, който й беше приоритетен беше арфата.
МОДО: А имате ли си любим Концерт на възглавници?
Никол: Да. (изважда си папка със запазени програмки от всички концерти)
Мария: Събираме си програмите. Разбира се, концертът с арфата – беше толкова нежен и вълнуващ, искрено се надявам пак да го повторите. Тогава още нямах поглед върху арфата и затова искам пак да го видя, вече от друга гледна точка.
МОДО: А какво всъщност харесвате в Концерт на възглавници? И кой е най-яркият ви спомен?
Мария: Харесвам това, че децата много свободно могат да правят каквото искат: кой да танцува, кой да рисува, най-малките се опитват да ходят, да пипнат инструментите и това все пак си е предизвикателството на организаторите. Но мисля, че много добре успявате да намерите златната среда – докъде може и докъде не. Те, децата така се възпитават. Най-яркият ни спомен е от Зоо концерт на възглавници с всичките истории и приказки за животните и Косе Босето. Правихме си сценка по време на концерта, докато слушахме.
МОДО: Усещате ли промяна в детето, откакто идвате на концертите?
Мария: Всъщност това ми хареса на мен, че Концерт на възглавници е един вход към класическата музика за Никол и покрай нея и аз се запознавам с класическата музика и различни инструменти.
Петър: Много е хубаво, че е по нетрадиционен начин и че е с млади хора, защото децата чувстват по-младите хора по-близки, няма го този страх и стрес. Защото, наистина, има много добри музиканти, педагози, но първоначално, като трябва да зарибиш децата, по-добре е да се използват млади хора, заради манталитета и разбирането. По-лесно им е да ги усетят. Не да попаднат на някой, който си знае: „Учи! Стой! Не мърдай! Слушай! Запомняй!“.
Мария: При вас се казва: “Хайде да покажат децата на родителите какво се прави на концерт – пази се тишина.” Другото, което на мен ми прави впечатление, са сценариите, които измисляте. Винаги има някаква приказка, някаква история, свързана с музиката. И дори да не е директна връзката с произведението, защото все пак са малки да го осмислят, се опитвате в контекста на приказката да прокарате всичко. Ох, пак ми идва да спомена Зоо концерт на възглавници – в него наистина беше показано всичко, което ми харесва при вас. Също така и Оперния концерт на възглавници много ми хареса.
Никол: И на мене. Всъщност тези двата са ми любими. (Никол ми дава програмките от Концерт на възглавници за флейта, арфа и маримба и Оперен концерт на възглавници.)
МОДО: Ако трябва да измислите концерт на възглавници, какъв ще е той?
Мария: Ще включва задължително маримба, арфа и флейта. А в самия сценарий ще има някой танц, ще има някаква част, в която децата ще бъдат поканени да танцуват заедно. Сега ми хрумна, че може водещият да показва определени стъпки и всички деца да ги повтарят и така да направят един танц всички заедно.

Неусетно разговорът ни стига до своя край и с огромна усмивка Петър решава да ни разкаже нещо, което умишлено е пазил за финала.

Петър: Аз ще ви разкажа една хубава история, за която имате голям принос. Наскоро имах юбилей и Никол ме изненада като ми изсвири Happy Birthday. Тайно го е разучавала вкъщи, докато мен ме няма.
Никол: Слушах го на слушалки, за да не разбере!
Петър: Изпълниха го с един неин приятел: тя свиреше, той пееше. Много ме изненадаха, а и такъв синхрон направиха, че всички бяха възхитени.
Никол: И „Ода на радостта“ изсвирихме.
Мария: Много бяха сладки.
Петър: Аз бях изумен.
Мария: И без да предупреждават. Играеха си и като им казах, че е време за тортата, тя отиде, седна, той взе микрофона и стана. Затова искам да благодаря на Модо, че ни дадохте възможността да се докоснем до много неща – най-различни музикални формати за деца и ви желая вдъхновение и време за почивка. Трябва да се редуват нещата, за да можете да се чувствате прекрасно.
Петър: Аз само ще ви кажа, че като правите нещо с любов, то отгоре някой гледа, помага и всичко става по-добро.

Интервюто взе Диди Бранкова, координатор на Концерти на възглавници.
Фотография: Минко Минев, http://minkominev.com